Страхът

Преди няколко дни уважаваната от много хора, включително и мен Веселина Седларска публикува в Клуб „Z“ статията „Караме се за всичко, но всъщност за едно“, която горещо ви приканвам да прочетете. Основната теза, изведена още в първия параграф на статията е, че „…караме се за всичко, но всъщност за едно - караме се дали да изберем сигурност без свобода, или свобода без сигурност“.

Въпреки, че много харесвам статията на г-жа Седларска, но бидейки дълбоко несъгласен с тази дихотомия си припомних една случка от преди 14 години.

В ранните пролетни месеци на 2002 година бях поканен на сватбата на приятел поляк, живеещ още от преди промените в Белгия. Моят приятел е успешен лицево-челюстен хирург и основната част от неговите гости бяха негови колеги и състуденти. Бях „разпределен“ да седна на маса с шарена компания от още няколко наши общи съученици от лицея и един близък негов приятел – френски психиатър – с който завързахме много интересен разговор.

Неизбежно – действието се развива само няколко месеца след 11 септември 2001 - разговора ни се насочи към атентатите в Ню Йорк. Като човек израснал в една макар и светска, но мюсюлманска страна – Тунис, мнението ми още тогава не беше ислямофобско. Но разбираемо споделих тревожността си от случващото се, войната в Афганистан, страхът от атентати, надигащия се ислямски екстремизъм, който наблюдавах още през 1990-91 в Тунис. Мнението на събеседника ми психиатър, чието име уви съм забравил, ме удиви до степен да си спомням почти дословно целия разговор и до днес. Тезата му беше, че ако желаем да живеем в свободно, а не полицейско общество трябва да сме готови да приемем, че ще има жертви на тероризъм и да се примирим с това в името на правата си.

Тогава мнението му много ме шокира. С годините обаче, постепенно започнах да разбирам смисъла на тази теза. Въпросът не е свобода или сигурност, въпросът е какво приемаме за сигурност.

Хората имаме удивително лошата способност да преценяваме рисковете, които ни заобикалят. Насим Талеб, авторът на книгата „Черния лебед“ (“The Black Swan: The Impact of the Highly Improbable) – изключително четиво за разбирането на риска и вероятностите, казва в една своя статия в Harvard Business Review:

"Ние мислим, че можем да управляваме рисковете като предвиждаме екстремни събития. Това е най-лошата грешка, която правим по няколко причини. Първо, исторически е доказано, че се справяме изключително зле с прогнозирането на събития от типа "Черен лебед". Второ, фокусирайки се върху малък брой екстремни сценарии ние пренебрегваме други, далеч по-вероятни събития, като в процеса ставаме все по-уязвими"

Статистическата вероятност да загинете в терористичен атентат е 200,000 пъти по-малка от тази да загинете в автомобилна катастрофа. И въпреки това се обзалагам, че всеки ден пътувате с кола или обществен транспорт до работа, а често се возите и с децата си. Но далеч ви е по-страх вие или децата ви да загинат в терористичен атентат, отколкото да загинат в автомобилна катастрофа. През 2014 година от терористични действия в световен мащаб са загинали 32,727 души, докато от автомобилни катастрофи – 1.25 милиона. (данни The National Counter Terrorism Centre (NCTC) и The Wold Health Organization (WHO)).

Статистиката показва, че големите страхове на 2015 и 2016, до голяма степен дължащи се на медийното им отразяване имат потресаващо ниска вероятност да се случат. Така например анекдотично или не, вероятността да загинете от ебола или тероризъм е значително по-малка, отколкото да ви убие метеорит.

Причината да пиша този текст същевременно е друга. Видимо, способността ни да приемаме рисковете е изначално прецакана. Но същината на поведението ни е предопределена най-вече от това как възприемаме страха. В този смисъл, дихотомията на Веселина Седларска е вярна само наполовина. Не би било преувеличение да се каже, че обидно голяма част от човечеството винаги е готово безвъзвратно и без да се замисля да изтъргува цялата си свобода в замяна на каквато и да е имагинерна сигурност. Нещо, което всеки популист от типа на Путин, Орбан и Борисов прекрасно разбира и използва за да задържи властта си. Имигрантската вълна в Европа даде феноменално количество претексти страховете на обществото да бъдат брутално използвани за чисто властови цели. Въвлечен в множество безсмислени спорове на живо и онлайн, си дадох сметка, че всеки опит за диалог, основан на аргументи и най-вече – статистика, се сблъсква с абсолютно сляп, фанатичен и ирационален страх, а откровените лъжи, тиражирани от заинтересовани медии, безкритично резонират в него. Което е още по-лошо, поляризацията на обществата се задълбочава, а подозирам, че всеки един от нас има в близкото си обкръжение хора, с които се е отказал да спори на тази тема в името на едни нормални взаимоотношения. В този смисъл е и цитатът отново на Насим Талеб от „Черния лебед“:

„Когато изграждате мнението си, основавайки се на лоши доказателства, вие се затруднявате да интерпретирате всяка нова информация, която се противопоставя на изграденото ви мнение даже ако тази информация е очевидно по-точна“

В опит да си обясня неспособността за базиран на данни и факти диалог с тази част на обществото, започнах да чета широката и, признавам, спорна тема за невро- и генополитиката.

Без да навлизаме в детайли, невро- и генополитиката са нови направления в изследванията в генетиката, психологията, социологията и неврологията, които търсят зависимости между идеологическите нагласи на хората и обективни разлики – в гените, в структурите на мозъка или начина, по който хората обработват информацията.

В книгата си „Емоционална интелигентност“ публикувана за първи път през 1996, Даниел Голман (Daniel Goleman) описва и назовава феномена на „отвличане на амигдалата (бадемовидно тяло)“. Амигдалата е структура в мозъка, част от лимбичната система, която има ключова роля в регулирането на емоциите. „Отвличането“ ѝ е феномен, който води до силна емоционална реакция, диспропорционална на фактора, който я отключва и обсебваща почти изцяло индивида, дължаща се на „…информация, възприета като сериозна емоционална заплаха“. Именно във възприемането на информацията и начина, по който мозъка я обработва учените забелязват съществена разлика между хората с консервативен и либерален начин на мислене. В статията си „Краят на края на идеологиите“ (заглавието е заигравка с "Краят на историята" на Франсис Фукуяма) публикувана в списанието American Psychologist през 2006 година, психолога Джон Джост намира емпирични доказателства, че определящите се като консервативни индивиди „реагират със статистически значимо по-агресивно поведение, когато са изправени пред заплаха“. Същият автор в друго изследване доказва, че консервативно настроените индивиди реагират отново значително по-агресивно, когато са изправени пред страх или несигурност. В изследване на University College London Institute of Cognitive Neuroscience пък неврологът Ryota Kanai намира корелация между увеличение на бадемовидното тяло (Амигдалата) и консервативните възгледи на анализираните индивиди, докато от друга страна, индивидите, които посочват либерални възгледи имат повече сива материя в задната част на кортекса (мозъчната кора), която отговаря за обработването на информация при противоречиви данни, емпатия и контрол на импулсите. Не на последно място, изследване на еднояйчни и двуяйчни близнаци показва, че генетичния фактор в разликите в мозъчните структури и поведение отговаря за 56% от вариациите, което прави гените голям, но не основен заподозрян в начина, по който възприемаме света (A twin-pronged attack on complex traits, N. Martin, D. Boomsma and G. Machin. (1997). Nature Genetiсs).

Политическо-генетичния детерминизъм е плашеща идея, признавам. Но страхът от промяна и поемане на лична отговорност е основата на стадното чувство, родовото начало и колективизма, за който говори Веселина Седларска в статията, с която започнах този текст. За съжаление съм длъжен да призная, че има ясно изразен сблъсък на две основни тези, два светогледа, които водят до тази брутална поляризация на обществото. Подклаждани от лекотата на свръх-свързаността, която технологиите ни дават, страховете се превръщат в мълниеносен горски пожар, амигдални бури на хора, които наистина виждат смисъл на живота си единствено в миналото, което даже не е и тяхно. Бъдещето, неяснотата, неспособността им да предвидят и да се адаптират към промените са толкова плашещи, че те се вкопчват във всяка идея, която би им дала някаква стабилна точка в настоящето. Различното за тях е опасно, смъртоносно, вредно и заразно. То трябва да се изгони, скрие или унищожи.

Аз лично се отказах да споря с тези хора – независимо дали темата е правата на малцинствата, бежанци, имигранти, друговерци или хора с увреждания. Да си призная даже ми е жал, защото съвременния свят за тях е един ад, в който те ежедневно се страхуват. Тъжното е, че техните гласове и агресия предопределят нееднократно бъдещето ни. Хубавото е, че еволюционно те имат все по-малко шансове.

В заключение днес попаднах на един много фундаментален текст на Николай Бердяев. Оставям цитат от този текст в оригинал, за да му се насладите и вие:

„Человек раб потому, что свобода трудна, рабство же легко (…)Это есть величайшая тайна человеческого существования. Быть личностью трудно, быть свободным — значит взять на себя бремя.“

Your Bio Here
More Detail →

My Skills

  • Sales
  • Trainings
  • Marketing
  • Operations
  • Strategic Management
  • Coaching
  • Mentoring
  • Consulting

Connect With Me

← Back

Recent Posts